Дали заради пандемичната ситуация или в резултат на други обстоятелства, но през 2021 г. излязоха два премиерни филма на Антоан Фукуа.
Най-интересното в това необичайно съвпадение е пълната противоположност на проектите. „Безкрай“ е фантастична суперпродукция на Paramount Pictures, а „Виновен“ – камерна драма на Netflix, като и в двата случая става дума за „дебют“ на американския режисьор в неприсъщ за него жанр. Защото целеустремеността на Безкрайните може да има някакви „роднински връзки“ с тази на воините от „Крал Артур“ (2004) или от „Великолепната седморка“ (2016), но си остава фантасмагория за прераждане и вековни души, а моноспектакълът на Джейк Гиленхол със сигурност няма еквивалент в цялата полицейска галерия от екшън-трилърите на Фукуа. От друга страна, „Безкрай“ е най-слабият му филм от „Плачът на слънцето“ (2003) насам, докато „Виновен“ е почти толкова добър, колкото шедьовъра „Тренировъчен ден“ (2001)…
Защо един киноразказвач, пристрастен към истории за ченгета и раздаване на справедливост, би се заел с екранизация на фентъзи романа The Reincarnationist Papers на Д. Ерик Майкранц, си е истинска загадка, докато създаването на римейк на едноименен датски филм от 2018 г. изглежда в кръга на интересите на Антоан Фукуа, когато става дума за проблемен полицай и криминална интрига. „Безкрай“ ни въвежда в света на избран елит от хора, които притежават дарбата да си спомнят всички предишни животи и философски се разделят на Вярващи (прилагат спомените си в услуга на човечеството) и Нихилисти (искат да спрат процеса на прераждане и за тази цел се канят да изтребят цялото човечество). „Виновен“ ни въвежда в работното всекидневие на Джо – разжалван полицай, който чака дело за убийство и дава дежурства на спешния телефон 911.
„Повреденият“ Евън разбира, че неговите странни видения не са прояви на шизофрения, а преживявания от миналото му на един от Безкрайните. Повреденият Джо се опитва да овладее пристъпите на гняв, разкъсван между сериозните инциденти, нелепите човешки злоупотреби и страха от утрешния ден. И докато „Безкрай“ предъвква за пореден път мита за воина, предопределен да спаси света, „Виновен“ ни спретва one man suspense, какъвто едва ли сте гледали, откакто Колин Фарел излезе от телефонната кабина през 2002 г.
Идеята за Безкрайните и тяхната мисия може и да е звучала добре на хартия, но екранната реализация напомня на ученически преразказ на целия спектър от предшественици, от „Матрицата“ (1999) до „Безсмъртни бойци“ (2020), като някак си е пропусната най-важната съставка на сюжетно ниво, а именно откъде произлиза дарбата на вековната памет и защо е предоставена точно на тези хора. Докато идеята за поредния американски полицай, който е превишил правата си, съди прибързано и се държи арогантно с хора в беда дори по телефона, може да звучи изтъркано, но съчетанието на този ясно щрихиран образ с една конкретна критична ситуация, изискваща трезва преценка и светкавична реакция, е абсолютно достатъчно да прикове зрителското внимание.
Освен натрапчивото усещане за dйjа-vu, „Безкрай“ дразни с твърде повърхностните персонажи (което често се случва в екшън фантастиката) и със странното размиване на значението и мястото им във фабулата, до степен че на моменти забравяме кой е главният герой (което може би не е търсен ефект). За последното „заслуга“ има и безличното присъствие на Марк Уолбърг (за втори път във филм на Фукуа след „Снайперистът“, 2007). От друга страна, въпреки че е римейк (но пък най-вероятно не сме гледали оригинала), „Виновен“ звучи доста автентично американски, за което заслуга има актуалността на темата, но също и магнетичното присъствие на Джейк Гиленхол (за втори път във филм на Фукуа след „Обратен гард“, 2015), който зарежда с експлозивна енергия атмосферата на работното си място и на интригата като цяло – най-доброто попадение за режисьора от Дензъл Уошингтън насам.
„Безкрай“ е плиткомислено и мащабно финансирано фентъзи приключение с ефектна визия и неизменното послание за спасяването на човечеството, което ще забравите почти веднага след финалните надписи. Заснетият за 11 дни „Виновен“ пък има всички шансове да остане в съзнанието ни с години или поне да си го припомняте всеки път, когато прочетете анотацията на филм, чието действие се развива в една стая, когато чуете за предполагаемо отвличане или за неуравновесен полицай… И най-вече, когато срещнете настойчивия поглед на Джейк Гиленхол от някой плакат. На ръба между психотрилъра и кримидрамата, историята на фрустриран полицай, страдащ от астма, на път да изгуби семейството си и вкопчен в идеята да спаси една жена и нейните деца, защото така ще се чувства по-малко виновен за погрешните си избори, е от онези сюжети, които могат да се сгромолясат в блатото на мелодрамата или да се превърнат в разтърсващо филмово преживяване. Римейк или не, Антоан Фукуа излиза с чест от това предизвикателство.
